Д И Н А М И К А
ЦЕНТЪР ЗА ПСИХОТЕРАПИЯ, ПСИХОЛОГИЧНО И
ПСИХИАТРИЧНО КОНСУЛТИРАНЕ
Преходният обект или мястото на плюшеното мече
в ранното емоционалното развитие на детето
Христиана Симеонова
Кейти вървеше уверено по тротоара, хваната за ръка с майка си. С другата ръка притискаше към тялото си една малка плюшена играчка, която тя наричаше “Бебе мече”. От двегодишната си възраст Кейти не се разделяше с това малко мече. Вечер, преди да заспи, тя искаше то да бъде в креватчето до възглавничката й. Когато се хранеше на столчето си, питаше къде е “Бебе мече”. Майка й знаеше, че където и да я води или оставя, задължително в чантата й трябваше сложи и плюшеното мече.
Веднъж настана истинска драма, когато бяха тръгнали на почивка и се оказа, че са забравили да вземат любимата играчка. Всички увещания, че мечето ще я чака и ще бъде в стаята й, се оказаха напразни. Наложи се да се върнат обратно и да го вземат.
Сега, с мечето беше лесно, защото то беше малко и удобно за носене. Преди него, Кейти беше силно привързана към бебешката си завивка, която също бе мека и пухкава, но значително по-голяма. Въпреки това, майка й търпеливо приемаше да я носят навсякъде. След няколко месеца употреба пелената беше разнищена, овехтяла, с кръпки, но все така обожавана. Постепенно Кейти започна да оставя пелената в къщи, а на разходки да носи със себе си плюшеното мече. Имаше редки моменти, обаче, когато Кейти хвърляше мечето и изглеждаше, като че ли го мрази. Тези сцени бързо отшумяваха и се сменяха с дълги периоди на бурна любов.
И до сега, в някои случаи, пелената оставаше незаменима, особено когато Кейти се събудеше през нощта сама в стаята си сред “чудовищата в тъмното, които бродеха около постелята й”. В такива моменти гушваше и скриваше лицето си в любимата пухена завивка, чиято миризма добре познаваше… предметът, който й помагаше да открие отново сигурността, която бе изпитвала в обятията на майка си.
Вероятно повечето родители ще опишат редица подобни истории за любимата играчка на своето дете или ще си спомнят за примери от собственото детство. Някои може би са запазили овехтялото одеялце или плюшено мече и ще разкажат случки с тях, за да допълнят пъзела с истории в личния дневник на децата си.
Тези явления са нормален и необходим етап в развитието на детето. Пространсвото, което те отварят, осигурява преходът към света на играта, а по-късно към символизма и културата.
За значението на преходния обект
По пътя към порастването детето има нужда от илюзии, за да понесе по-лесно отделянето от сигурния свят на родителите си. Преди да навлезе в споделената от възрастните реалност, то се нуждае от едно междинно пространство на илюзорни преживявания, в което границите между реалност и фантазия се размиват. Детето търси нещо – материален обект или явление, което да запази чувството му на сигурност и да му помогне в процеса на отделяне и търсене на автономност.
В периода между четвърти-шести месец до около една година при повечето бебета се развива силна привързаност към определен предмет, който започва да заема много специално място в живота им. Английският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът нарича този предмет преходен обект.
През този период бебето започва да изпитва необходимост по малко да се отделя от своята майка – да се придвижи от състояние на абсолютна емоционална зависимост от майката към положение, при което може да потърси други източници на подкрепа във външния свят. Този процес от една страна е съпроводен с обезпокоителни преживявания и страх, но от друга е подкрепен от стремежа и желанието на детето да изследва и да навлиза в света извън майката.
Най-често пеленачето открива в леглото си някаква мека пухкава играчка – плюшено мече, зайче, възглавничка, мека пелена или завивка, към която развива особен вид привързаност, дори пристрастеност. То не желае да се разделя с нея, носи я със себе си при разходки и пътувания. Предметът е жизнено важен по време на заспиване, в моменти на самота и в ситуации на силна тревожност.
За да има функцията на преходен обект, предметът трябва да притежава определени свойства – избира се от самото дете, не трябва да се променя, осигурява чувство на топлина и в представите на детето има собствена жизненост или реалност.
Детето се отнася към предмета сякаш е жив и се движи, проявява обич, но понякога и омраза и желание да го поврежда и разрушава.
В много случаи майката интуитивно разбира значението на предмета за детето и се съгласява той да бъде носен постоянно и навсякъде. Детето протестира, ако му бъде отнет или ако се налага да бъде изпран, тъй като за него е ценна специфичната миризма, просмукана в него. “Майката … знае, че ако го изпере, ще прекъсне континуитета на опита на бебето – прекъсване, което може да разруши значението и ценността на предмета за пеленачето.” (Уиникът, 1999, стр.15).
Отношението с този предмет се превръща в отношение на първото т. нар “не-мен” притежание. То включва употребата на предмет, който не е част от тялото на бебето, но в същото време бебето не го осъзнава като напълно външен и принадлежащ към обективната реалност. Бебето прехвърля към преходния предмет част от силните чувства на привързаност, които са били насочени към майка му и на определен етап предметът може да стане дори по-важен от майката.
Създаването на отношение с “плюшеното мече” е преход към създаване на истинско отношение на привързаност, към обектно отношение с външен обект. С напредване на когнитивните способности на бебето и използването на организирани звуци, то може да измисли име на преходния обект (“ба”, “ме”, “гу-гу”, “на-на”).
Освен употребата на предмети, Уиникът описва и преходни явления, които изпълняват подобни функции за бебето, като гукането на пеленачето или тананикането на мелодии и песнички от по-голямото дете при подготовката за сън, употребата на определена дума, жест или маниер (ритмичното люлеене, галене, играта с коса) (Уиникът, 1999).
Откриването, изобретяването и употребата на преходните предмети и явления бележи нов етап в развитието на бебето. То постепенно осъзнава, че не е част от майка си, а отделно човешко същество; че съществува обективна реалност, която не е под негов контрол. Това откритие отключва страхът от раздяла у детето, с който то се опитва да се справи като изобретява преходния предмет. Неговата функция е да помогне на детето да преодолее страха от загуба на майка си и да излезе от състоянието на слятост с нея. (“ Сега мама не е тук, но моята любима играчка е с мен. Аз мога да я вземам винаги, когато поискам или да я оставя, когато реша. Тя е под моя контрол”).
Основната задача на предмета е да осигури чувството за безопасност у детето, когато е само и защита срещу страховете и тревожността от депресивен тип.
С любимия предмет бебето има вече своеобразна преносима опорна система, подпомагаща го да се справи с отделянето от майката, което е в ход. Завивката или мечето, които детето носи със себе си, представляват напомнящ знак за съществуването на майката, “спомен за майката”.
Една от важните функции на преходния предмет е да носи послание от майката към детето – символично разрешение да порасне. (“Радвам се, че се отделяш от мен и израстваш. В крайна сметка, мога да понеса, ако ме напуснеш”). Фактът, че майката одобрява играта на бебето с предмета, носи послание, че за бебето е добре да стане по-независимо и то ще бъде подкрепено в този процес на отделяне.
Преходният предмет символизира “гърдата на майката”, разбирана в буквален и в широк смисъл - като комплекс от майчини грижи. Използването на преходен обект представлява първата символизация, тъй като изпълнява функциите на утешаващата гърда (майката), но реално е друг, обективно съществуващ обект.
Как се появява/ създава преходният обект
В най-ранната фаза от развитието на детето, “достатъчно добрата майка”, по терминологията на Уиникът, се грижи с пълна преданост и всеотдайно задоволява потребностите на бебето. Следвайки инстинкта и интуицията си, майката се съобразява с ритъма, наложен от бебето и активно се адаптира към него. Така тя създава първоначално необходимата илюзия у пеленачето, че майчината гърда е част от него и е под негов магически контрол. През този период на слятост и абсолютна зависимост от майката детето се преживява като всемогъщо и създаващо всичко, което получава.
Постепенно, в съответствие с нарастващите способности на бебето да понася фрустрации, майката се оттегля от задачата да отговаря на всички нужди на детето и му позволява да става все по-независимо.
При дозирано “на малки порции” отсъствие и дистанция от страна на майката, бебето започва да разбира, че тя е външен обект, не му принадлежи и не е под неговия всемогъщ контрол. Това дава възможност на бебето да формира представа за майчината гърда ( да фантазира за нея) и развива у него способност за преживяване на отношение с външната реалност. Любящото и контролирано оттегляне на майката активира функциите на детската психика и така се постига напредък в отделянето и възприемането на реалността.
Достатъчно добрите майчини грижи в ранната младенческа фаза и осигурената илюзия за слятост са от ключово значение за способността на бебето да фантазира за тази слятост, а по-късно да създава и твори въобще. На тази основа се развиват преходните обекти и явления, които принадлежат на сферата на илюзиите. С разбирането, че майчината гърда не му принадлежи и е част от външната реалност, и с помощта на способността си да фантазира, бебето сътворява преходния обект. Уиникът нарича обекта преходен, защото представлява “преход на новороденото от състояние на слятост с майката към състояние на отношение с нея като нещо външно и отделно” (Уиникът, 1999, стр. 27).
Изоставяне на преходния обект
В хода на времето, при нормално психично развитие, обхватът на интересите на детето постепенно се разширява и преходният обект губи своето значение. Той не се забравя и за него не се скърби, а става непотребен. Захвърля се в склада за ненужни вещи. Детето открива други начини да се успокоява и да се свързва с обектите.
Все пак първоначалната мека играчка още дълго време може да остане важна и необходима за детето при заспиване, в моменти на тревожност или самота. Възможно е в по-късна възраст в кризисни моменти (заплаха от лишение или раздяла) отново да се появи нуждата от специфичния предмет или установения в ранното детство поведенчески модел.
Някои деца остават привързани към един и същ любим предмет, докато други заменят първия избран преходен предмет с друг или с ритуални движения (търкат си нослето, правят топченца от вълнен плат, усукват си косата).
Понякога бебето няма друг преходен обект освен самата майка. То не успява да понесе заместител и иска непременно истинския обект – майката. Възможно е майката също да не може да понесе раздялата. В по-късна възраст такива деца имат трудности с раздялата и не успяват да извършат преход към други източници на подкрепа във външния свят. Намирането на правилната дистанция от майката е сложен процес, при който тя трябва да преодолее склонността си да се вкопчи в детето или обратно - да се отчужди от него.
Пространството на преходните обекти и явления е едно междинно пространство, което е отчасти субективно и отчасти реално. В развитиен план тази междинна територия постепенно се разширява и обхваща играта, а по-късно и възприемането на културния опит.
За по-нататъшната съдба на преходните обекти
Преходните явления от детството намират своя еквивалент при възрастните в културния живот. Според Уиникът културният живот на човека е междинно пространство на преживяване, което се разполага между вътрешния свят (субективното) и външната реалност (обективното), между съня и действителността. В това пространство са преживяванията на наслаждение и субективните възприятия, свързани с музиката, изкуството, религията, философията, както и с творческата и научна дейност, наситени с богато въображение. “Ние, възрастните, използваме изкуствата и религиите за моментите на изключване, от които всички се нуждаем в хода на проверката на реалността и приемането на реалността” (Уиникът, 2008, стр. 331). Преходните пространства, които възрастните създават, са място за почивка, в което не се налага да държим ясни граници между фантазия и реалност.
Културният опит е директно продължение на пространството за игра на малкото дете, което се е “забравило” в играта.
Английският психотерапевт Робърт Иънг открива аналогия на преходните обекти от детството с предметите в живота на зрелия човек, които имат подобно сетивно и успокоително качество. Това са предметите, към които някои хора са пристрастени и се превръщат в любими като напр. преносимите компютри, луксозните марки коли и козметика, модни тенденции в облеклото и т.н. Тези предмети функционират като любими плюшени мечета за възрастни и осигуряват преживяване на преходно удовлетворение.
Привържениците на идеите на Уиникът виждат в културните явления конструктивен опит на човека да се погрижи за себе си като запълни някакво отсъствие или липса, вероятно пространството, създадено от преднамереното и любящо изоставяне от майката.
Литература:
Март 2010
Съдържанието на този сайт се разпространява под условията на Криейтив Комънс лиценз.