Д  И  Н  А  М  И  К  А

 

ЦЕНТЪР ЗА ПСИХОТЕРАПИЯ, ПСИХОЛОГИЧНО И

ПСИХИАТРИЧНО КОНСУЛТИРАНЕ

 

 

Начало
Терапия и консултиране
Проекти
Обучения
Екип
Психичното
на фокус
Обяви
Координати
English
Français

 

 

 

 

 

 


Връзката майка – дете, представена през теорията за привързаността: втора част

Валентина Милчева

Етапи в развитието на привързаността

Първата година е година на нуждите. Основните потребности на детето са да бъде докосвано, да има зрителен контакт, да се движи, да се усмихва и да се храни. Когато бебето има някаква потребност, то я изразява като плаче. В идеалния случай обгрижващият е способен да разпознае и удовлетвори възникналата потребност. Майката на детето усеща от колко внимание се нуждае то и с радост и нееднократно му го предлага. Тя го докосва, държи, люлее го, пее му, усмихва му се и използва много изразителни мимики, чрез които показва емоциите си. Благодарение на това взаимодействие, което някои изследователи наричат “скачване” (отнасящо се до споделяне на афекта между майката и бебето), бебешкият мозък бива стимулиран, развиват се позитивни емоции на интерес и радост, и детето започва да се чувства специално (Stern,1985, Schore, 1994). Това се случва стотици пъти през годината. Детето си изгражда представата за света като безопасно място и формира доверие към него. Чрез създадената емоционална връзка, детето се чувства овластено в средата си и изгражда сигурна база, от която да изследва света уверено и ефективно.

През първата година детето все повече започва да предпочита майка си и става селективно в избора си към възрастни, с които да се свърже. То също открива, че взаимодействията с определени възрастни са източник на много радост и смисъл в живота.

За разлика от първата година, когато майката учи детето, че то е специално, през втората година тя го учи, че другите членове от семейството също са специални. Тя започва активно да социализира детето си като казва “не”, канализирайки неговите поведения, поставяйки ограничения и не отговаряйки на всичките му желания. Когато фрустрира желанията на детето, то се чувства засрамено, което е основната социализираща интервенция на майката (Schore, 1994). По време на тези интеракции няма скачване и бебето избягва контакт очи в очи, опитва се да се скрие и става неподвижно и безмълвно. Това преживяване на срам причинява емоционален дистрес, който майката интуитивно разпознава. Тя се настройва (нагажда) към детето с усмивка, докосване или подкрепяща дума и го уверява, че то е специално, но също и, че трябва да зачита правата и чувствата на другите. В продължение на секунди, детето отново се чувства специално след като майка му го е успокоила от дистреса, причинен от нейното “не”.

Влизайки в началото на втората и продължавайки през третата година, малкото дете, намирайки се в безопасността на тази сигурна привързаност, се научава да интегрира позитивния опит с майката и срама, също както желанията си и изискванията на социализацията. То се научава как да остане близо до майка си, която е източник едновременно на удоволствие и дистрес. Така както се научава да приема изцяло “добрата” и “лошата” майка като един и същи човек, се научава и да интегрира своите “добри” и “лоши” части от себе си. Тази интеграция е от рещаващо значение, за да успее да интернализира всички черти на майка си и привързаността към нея да стане част от развиващото се усещане за себе си (Mahler et.al, 1975). Детето постепенно развива умението да чувства емпатия, да толерира фрустрации, да регулира емоциите си, да контролира поведенията си и да разпознава разликата между правилно и грешно. Започва да артикулира мислите си; когато интернализира любовта на родителите си в своя развиващ се Аз, то им се доверява, че те ще направят това, което е най-добре за него и че ще го пазят. Сигурната привързаност и добре интегрираният Аз са двете страни на една и съща реалност, която позволява на детето да се чувства специално. Сигурно привързано, то може да продължи напред с развитийните задачи, които му предстоят.
 

Уязвимост на процеса на привързване

Въпреки че привързаността между родител и дете е интеракционна система, която има важни развитийни задачи пред всеки партньор, тази система не е равнопоставена. Бебето до голяма степен е изложено на риск. Докато то е жизнено важен, витален партньор в този процес, родителят трябва да поеме отговорността от посрещането на уникалните нужди на бебето, които произтичат от задачите на индивидуалното развитие.

Процесът на привързване може да бъде уязвен в редица ситуации. Органични проблеми на бебето могат да създадат пречки пред процеса на привързване, които да се отразят на поведението на родителите, дори и когато те са силно мотивирани. Различията в детския темперамент могат също да усложнят процеса на привързване. Външен стрес или преживяване на загуба могат да намалят капацитета на родителя да откликва на нуждите на бебето. Болест, преждевременно раждане, физически увреждания и преживявания по време на раждането имат влияние върху родителската реакция към детето. Родителите, освен това, често реагират различно спрямо основните характеристики на своите бебета като пол, цвят на косата и дата на раждане. Тези, както и други фактори влияят върху процеса на привързване.

Важно е как родителите психологически интерпретират характеристиките и обстоятелствата, свързани с тяхното бебе. Например някои родители могат да приемат като предизвикателство трудния темперамент на бебето, докато други могат да го интерпретират като отричане на тяхното родителстване, да се ядосат или да се отдръпнат и оттеглят. Тогава адаптацията към бебето бива затруднена и това би могло да повлияе неговото емоционално, социално и когнитивно развитие.

Разстройството на привързаността се появява, когато родителите не могат да се адаптират към трудностите свързани със своето дете и реагират с оттегляне, неглижиране, емоционално дистанциране или по друг начин, за който е характерно отричане на реалността и реалните характеристики на детето. Родители, които могат да отговарят креативно и адаптивно на каквито и да е трудности, с които се сблъскат с тяхното дете, си служат със “силни собствени изградени права и себе–организирани тенденции в развитието” (Emde,1981, p.202). Тези тенденции са продукт от връзката родител – дете, в която готовността на бебето към съотнасяне с другите и развитие се съчетава с емоционалните инвестиции от страна на родителя в израстването на бебето. Когато диадата родител – дете бива диагностицирана като страдаща от разстройство на привързаността, става ясно, че по-нататъшното развитие на бебето е сериозно изложено на риск. Когато е налице такова разстройство, това така може да повлияе на процеса на родителстване, че да застрашава емоционалното добруване на детето до степен, в която неговите психологическо, социално и когнитивно развитие стават несвързани. В такива случаи е възможно родителите да имат нужда от помощ в развиване на собствените си психологически ресурси и осветляване на преживяванията, които имат по отношение на родителстването. Това би подпомогнало подобряването и на родителските им способности.

Родителят, за който периода на привързване води до възникване на разстройство на привързаността, има много по-различно психическо преживяване като родител от “обикновено отдадената майка” (Winnicott, 1975) или “достатъчно добрата майка” (Winnicott, 2001). Уиникът нарича така онова преживяване на родителите, което допуска липсата на перфектност и позволява неизбежните грешки, погрешното тълкуване и фрустрациите, по време на родителстването. Тези грешки и фрустрации всъщност съдействат и допринасят за психологическото функциониране и развитие на бебето чрез опита, който натрупва в една сигурна и подкрепяща среда. От значение е цялостния родителски капацитет, който може да бъде отнесен към достатъчно добрата майка, която притежава ресурс и емоционална сензитивност да откликва на нуждите на своето дете.

Патогенната грижа може да води до това, детето да чувства негативни емоции относно себе си и околните, и да развива негативни очаквания относно връзките с другите. Патогенната грижа би могла да се мисли като грубо неадекватни грижи от страна на родителя, които включват физическо или емоционално малтретиране или занемаряване на нуждите на детето, или тотална неспособност да се откликне адекватно на неговите емоционални и физически нужди. Дете, което е било подложено на патогенна грижа, няма възможността да се чувства специално или важно за своя обгрижващ. Когато този обгрижващ системно не откликва на нуждите на детето, то търси други начини, за да ги запълни. Поведенията, които усвоява детето в усилията си да получи това, от което се нуждае, включват крещене, опити да очарова или манипулира на другите.

Бременността и следродовият период са критични за емоционалното здраве на майката и нейното бебе. Фактори, които влияят върху този период включват преживяванията на майката по време на нейното детство, мислите и чувствата й относно бебето й, икономическото й състояние, психичното й здраве и социалната подкрепа, която получава по време на този важен период от живота си. Всички те може да повлияят благополучието на бебето след раждането, както и качеството на връзката родител – дете. Изследванията сочат, че колкото по-позитивни и реалистични са идеите и чувствата на жената относно нероденото бебе, толкова по-позитивна и сигурна е връзката между майката и бебето на 1 година. Колкото по-негативни са спомените на майката относно връзките й с обгрижващите през нейното детство, толкова по-несигурна е връзка, която изгражда с бебето.


Февруари 2010


Creative Commons License Съдържанието на този сайт се разпространява под условията на Криейтив Комънс лиценз.